Османското владичество, руското влияние, Фердинанд, ДПС, НДСВ... Кой е виновен за неуспеха на демократичната общност в България? Много е просто, пише Ивайло Нойзи Цветков и изброява 12 причини.
Защо българската демократична общност не успява?
Толкова е просто, извинете. Ето 12 точки.
1. Исторически ние сме пропуснали ревюлюциите в Европа, и най-вече Просвещението, поради османското владичество, т.е. в нашия умствен софтуер няма зададени и инхерентни „команди“ за гражданското надигане и контрол. Това не е само наш проблем – наблюдава се, например, известно време и при поляците, и при балтийските републики, и къде ли не, но на нас съдбата ни е отделила да харесваме руското заради Освобождението. Без да си даваме сметка, че руското ни окупира веднага след това, а и всичко се повтаря в края на 1940-те при Сталин.
2. Опитът на фердинандовата държава не само да се консолидира като независима, но и да обедини по военен път българското землище, е страховит провал (на два пъти дори – през 1913 и особено 1918).
3. След това има наистина ужасен период – 1920-те, когато в де факто необявена гражданска война младите земеделци и комунисти (последните пришпорени от Коминтерна), вършат чудовищни неща като атентата през 1925, а цанковистката държава отговаря също толкова чудовищно. Впрочем, държавата става напълно полицейска след деветнайстомайците, особено след като Борис Трети става де факто истински сюзерен и (шепнешком) едноличен владетел.
1960-те: водещ е страхът
4. В Ялта ние сме зашити, на салфетка или не, към Сталин. Идва страшна социо-промяна и поредно безмилостно клане – низините взимат властта и с грозно, перверзно удоволствие убиват не само елита, но и съседа. Възцарява се някакъв прото-комунизъм с лагери, в които и Шаламов няма да оцелее, за да разкаже. И който продължава докъм средата на 1960-те. При този модел водещ е страхът – никой не смее да се обади. Това продължава докъм края на 1970-те. През това време, в 1960-те, да бъдем честни, хората се обличат относително добре, търсят френско кино, съвсем са в час. През 1970-те няма такива екстри – даже едни западни дънки или винилова плоча на западна рокгрупа стават съкровища.
5. В средата на 1980-те вече се разбира, че цялата комунистическа система не просто се отваря, но и не е онова, за което се мисли. Раждат се - навсякъде, включително в СССР – рокгрупи, „неформали“ и, към края, опити за граждански организации.
НДСВ: най-тъмният период на прехода
6. Идва 1991, вече няма комунизъм, само пост-комунизъм, и това пак е лошо, защото комунизмът вече позира като социализъм, особено при нас. Новият „соц-капитализъм“ владее почти всичкия среден до голям бизнес. През 1997 за пръв път Голямата ченгеджийница контролирано изпуска властта, за да не предизвика десетилетно закъсняло народно въстание. И създава впечатлението – един-единствен път в нашия живот – че демократичната общност има цялата власт. Разбира се, тя се опиянява от това и си казва „опп-ааа, сега ни е паднало“, и въпреки някои безспорни постижения като падането на визите и насочването ни към бъдещо евроатлантическо членство, се проваля шумно, за сметка на обикновен политически картоиграч. Следва абсолютно най-тъмният период на прехода – НДСВ, когато, отново с помощта на тогава живите кукловоди от ДС, окончателно се възцарява корупционният модел, който след време ще се възпроизведе под формата на ГЕРБ.
7. Междувременно, ролята на ДПС е ключова през цялото това време: тя е същата и днес, на колкото и парчета да се разделят. Ще позираме като балансьор на интереси, ще плашим с етническата карта (без нас ще стане поне Косово), и други залъгалки за подчинен електорат от около 300 000. Също междувременно, демократичната общност, зададена „софтуерно“ от СДС, отдавна се рои, един с един не могат да се разберат, всеки е по-умен и по-лидер от другия.
8. Следва „брежневския“ застой на ГЕРБ, при който демократите решават, че няма да седят гладни и да гледат отстрани, след като сами са си причинили разпад, и продават гражданското надигане от 2013-14, каквото вече никога няма да се случи. Това е първият път, когато си се съюзил с дявола и си направил мефистофелска сделка. Предстоят и други.
Как шансът бе изпуснат
9. След 2020 и Ковид демократичната общност получава с нищо незаслужен дар от съдбата – мнозинство, което тя сама проваля поради базова лоша подготовка, незнание как функционира тази държава и известна лакомия, ако има такава дума. Новите ченгета, перфидни наследници на комунистическите, седят и се смеят, и си сипват. Демократичната общност, точно с тези лидери, се самопредставя като невежа на моменти, но най-вече – като нещо, което не пали сърцата и умовете, както някога правеше с онези лидери с пуловерчетата.
10. И сега сме в следната ситуация: българската демократична общност, която все пак успя да накара близо 600 000 да я припознаят съвсем наскоро, сега се бори за 300-те (очевидната шега тук – онези на Леонид). Трудно ми е да приема, че за всичко това е виновна „дълбоката“ и „пеевска“ държава, по-скоро бих попитал „ама защо пак те са шампиони“. И сам бих си отговорил, по футболному – те имат по-добрите халфове, а напоследък и най-добрия нападател. Ако ме разбирате.
11. Какви са възможностите? Не са много. Демократичната общност, например, си мълчи по темата Северна Македония, и някак аристократично я оставя на други партии – грешка. Същото и за енергийното – не се обяснява добре или никак (вземете си истински пиар) относно Мариците и изобщо. Има и структурен проблем – без сериозни „клетки“ по места демократичната общност се превръща в нещо софийско, нещо оттеглено от хората, от гласовете. И може би нещо, което отново да се превърне в придатък на ГЕРБ. И ако има още една „сглобка“ или „конструкт“, Борисов, внезапно пак във форма, ще ви приключи.
12. А може и друго. Може да съберат съвет от умове, които да обсъдят и да дадат акъл - все пак техните избиратели са основно сред културния елит. Но сега вече е късно, пак ще загубят и тези избори.
Пардоне моа, ще ги загубим ние, истинските демократи.