Формулата трябваше да осигурява връзка с реалността, а всъщност започна да я изкривява
Всяка година по това време работодателите, синдикатите и държавата провеждат един задължителен спор, в който минималната заплата е като слона в притчата за слепите - един е сигурен, че слонът е змия, друг - ветрило, трети - дърво. За бизнеса минималната заплата винаги е твърде висока, а за синдикатите - твърде ниска. Едните държат тя да се определя по икономически критерии, другите - по социални. Тези положения са стари колкото света, но тази година въпросът е особено натоварен с аргументи, защото за втори път виждаме резултата от формулата, която депутатите написаха на крак преди поредните избори. Равносметката от тази формула е 38% ръст за две години - от 780 лв. на 1 януари 2023 г. на 1077 лв. на 1 януари 2024 г.
Вижда се от самия процент, че формулата - уж закотвена в реалната икономика, защото предвижда минималната заплата да е 50% от средната заплата, всъщност започва да я изкривява. И както всичко просто, измислено в последните Народни събрания, води до какви ли не усложнения. Затова и работодателите са в небивал революционен гняв - АИКБ призова
заплати и пенсии да бъдат замразени
за една година, докато не се разберем как да ги увеличаваме. БСК предупреди, че ако не сложим прът във всичко това, социалните разходи ще излязат съвсем извън контрол.
Част от проблемите са добре известни. Минималната заплата стана основна заплата, определяна върху брутна. Така тя хем е базов минимум, хем за всеки работещ е нещо различно, защото върху нея той слага добавки за клас, бонуси, извънреден труд и т.н. Според данни на НОИ за юли, изнесени от БСК в тристранката, върху минимална заплата се осигуряват малко над 160 000 души. В същото време по данни на НСИ за същия месец на предходната година, на минимална заплата са били 452 000 българи. „Знае ли държавата за кого всъщност таргетира тази политика?”, попита в тристранката Мария Минчева от камарата.
Самата средна заплата у нас също е доста противоречива величина. Навсякъде извън София например средната заплата в обществения сектор е по-висока от тази в частния. Разликите между столицата и останалите са огромни, а в по-бедните области средната заплата е по-близко до минималната, отколкото до средната. Големи разлики има и по сектори - в частния сектор ръстът за година е 15,6% (второ тримесечие 2024 към второ тримесечие 2023). В същото време, в сектор Държавно управление увеличението е 29,7%, а в в сектор Образование - 25,4%.
Изпреварващото увеличение на един вид възнаграждение на пазара на труда повдига големи въпроси
какво става с останалите възнаграждения
За да не се разруши логиката, както направиха ГЕРБ с пенсиите, би следвало всички доходи да растат пропорционално. По-вероятно е обаче останалите заплати да тъпчат на място, защото наличният ресурс се „изяжда“ от административно наложения разход за най-ниско платените работници. „Така защитата от бедност на по-ниските нива става за сметка на всички останали и тяхната демотивация. Награждават се най-лошо работещите с най-ниска квалификация, с най-лоши трудови навици, като се взима от работливите и квалифицираните и се дава на неквалифицираните“, коментира Васил Велев от АИКБ.
Работодателите открай време твърдят и че увеличението на минималната заплата не намалява бедността, а напротив - увеличава я, защото принуждава бизнеса да съкращава хора. Тази есен спорът изглежда излишен, защото в следващите седмици и месеци предстоят събития с потенциал на регионална катастрофа, каквито отдавна не сме наблюдавали на нашия пазар на труда - големи работодатели закриват заводи в Мездра и Плевен, оставяйки стотици работници без работа. И в двата случая причините са растящи разходи за труд и дефицит на работна ръка. Синдикатите обаче твърдят, че това са манипулативни внушения. Те дават изчисления, че напротив - повишението води до ръст в коефициента на заетост на нископлатените работници.
България
до вчера се рекламираше като страна на евтиния труд,
така че е закономерно някои от привлечените от това мото инвеститори да се оттеглят към по-евтини пазари. Но трудът у нас продължава да е по-евтин в сравнение не само с Европа, а и в региона. Нашата минимална заплата е най-ниската не само в ЕС, но и спрямо почти всички страни на Балканите. У нас тя в момента е 477,04 евро, а следващата в ЕС е Унгария с 675,27 евро (данните са на Евростат към второто тримесечие на 2024 г.). Румънците са с 743,37 евро. Сърбия, Турция, Черна гора са с по-висока минимална заплата от нас. Т.е., ако беше въпрос само на минимална заплата, то все още сме без конкуренция в ЕС.
По-същественият проблем е, че имаме огромен дефицит на работна ръка, не просто качествена и образована, а всякаква. Това е вторият най-често посочван проблем от бизнеса след несигурната икономическа среда. Само демографският ефект върху пазара на труда се измерва със стотици хиляди хора по-малко в активна възраст и предстои да изгубим още толкова. Както каза наскоро Лъчезар Богданов от ИПИ: „Намаляват хората, намаляват младите хора, намаляват образованите хора, намаляват евтините хора“.
По-високата минимална заплата вероятно активира част от неизползвания резерв. Но това далеч не е важна част от решението. То изисква много повече от автоматични формули, писани на крак. „Като бизнес трябва да имаш повече производителност, повече технологии, повече инвестиции, които да могат с по-малко труд, с не толкова образован труд, да произвеждат стойност. Другият подход е малко по-средносрочен - как да подобрим качеството на работната сила, т.е. тя да се свива, но поне да е по-образована“, коментира Лъчезар Богданов по повод перспективите пред пазара на труда.
Ако това „домашно“ бе написано преди години, едва ли днес цялата държава щеше да се занимава с минималната заплата - производителността, оптимизациите, иновациите сами щяха да са „изработили“ нейния квантов скок. Вместо това, сега най-ниското възнаграждение няма нищо общо с каквито и да е икономически фактори и расте 10 пъти по-бързо от икономическия растеж и 20 пъти по-бързо от производителността на труда. И все пак синдикатите го намират за по-ниско от необходимото.
КНСБ настоява адекватността на минималната заплата да се тества със заплата за издръжка, базирана на необходими средства за издръжка на живота. Нашите заплати са последни в ЕС не само по размер, но и по покупателна способност. Румъния е 11 държави пред нас. Известно е, че някои стоки и услуги у нас вече са по-скъпи, отколкото в Европа, а други са доста близко по цени до европейските. По синдикални изследвания към юни необходимият нетен месечен доход за издръжка на живота за работещ, живеещ сам, е 1453 лв.
Очевидно е, че не можем да направим минималната заплата 1400 лв. Очевидно е, че не можем да я сложим и във фризера. Очевидно е, че не можем да продължаваме и със сегашната формула, защото минималната заплата не е просто плащане за една шепа работещи. Тя дърпа нагоре и пенсиите през осигурителния доход, и всички социални разходи през линията на бедност, и въобще - всичко това скоро ще постави в мат бюджета. В следващия парламент със сигурност няма шанс да случим на „експертиза“ - той обещава само още повече хляб и зрелища. Спасението е единствено в ръцете на спорещите. Те най-после трябва да съберат и опашката, и хобота, и снагата на слона, с други думи - да се споразумеят за адекватен механизъм, който да определя минималната заплата и според производителността на труда, и според издръжката на живота, и според бъдещите очаквания за пазара на труда. Точно в това е и духът на европейската директива, която така превратно прочетохме у нас.