Никой не си тръгва от нея, понеже насреща постоянно има лапнишарани

Старата година приключи несправедливо. Корнелия Нинова каза, че ще прави нова партия, а малцина ѝ обърнаха внимание. И новата започна така. Не друг, а Радан Кънев участва в преговорите с ГЕРБ за коалиция, но липсва сол и питка. И двамата, ако си спомня някой въобще, са казвали, че участието им в политиката не е самоцел. Тръгвали са си или поне са обещавали. Но са все тук - в нея, твърдо, неотклонно; няма излизане, няма заминаване, няма отърване (според гледната точка).

Темата на тези редове е поминъкът „политика“, който политиците никога не напускат. В живота им може да се редуват

провали, резили, отлъчвания, завръщания...;

собствена недостътъчност (да не си баш от най-умните) и собствена ненужност (да си потребен никому) - но винаги са в нея. Това е едно дълго бягане с препятствия, в което препятствията се менят, ту имат смисъл за другите хора, ту нямат, обаче бягащият все бяга, препуска, това бягане е вечна константа. Бягането е политиката. И като дръпнеш чертата, излиза, че този човек бяга единствено за себе си. Точно както професия, лична реализация! Само дето политиката, по смисъл и съдържание, не бива да бъде професия. Участието следва да се измерва с полезност за другите хора, а не с цел лично благоденствие. И понеже няма как да се съчетаят полезността за другите хора и личното благоденствие, се почва с лъжи - че всичко, което се прави, е в името на хората. Да де,

както се казва в стария виц,

знаем ги поименно хората. Конкретно, в полза на един човек - съответният, който не излиза от политиката, а просто чрез нея житейски се реализира.

Тъй като процесът е най-видим чрез лидерите, ето един кратък, съвсем не пълен преглед на „вечните политици“ от точно тази категория  хора. Не спазваме хронология, защото случващото се не зависи от времето (най-малко и от конкретната партия):

Нинова бе детронирана от лидерството в БСП. Вижда се - БСП може без нея и тя без БСП, на държавата и светът не им пука за двете. Всеки един обикновен човек би потърсил друго поприще, ако се случи нещо подобно в неговото. В политиката обаче - не. Сходно Кънев през 2017 г. така „пое отговорност“ за провалите на ДСБ, че изгря като европейски депутат - а тия дни все едно е и български. Няма провал, резили,

насрещно отвращение, които да откажат Атанас Атанасов

от политиката. Няма и знамена, които Волен Сидеров да не развее (ако вие сте го забравили, той вас не е - мърда в долните етажи на класирането). А кой, мислите, е лидер на ВМРО? Красимир Каракачанов, разбира се (временно си бе взел отпуска, Джамбазки го заместваше). И Цветан Цветанов си е все така партиец. Вижте и Ахмед Доган - отдавна уж оттеглил се, пък води война с Пеевски. Много е спорно колко точно Иван Костов и Георги Първанов са наистина пенсионирани (официалното им оттегляне се точеше десетилетие, разбивайки политическите пространства). Пък ако считате, че няма нещо по-безсмислено днес от БЗНС, знайте - Николай Ненчев е посланик в Украйна, като нищо утре ще изгрее на по-важен пост. Вие не помните някои от тия хора, или ги считате за маргинали, обаче те са си все в политиката. Стоят,

край тях кръжи белият кон

Няма статут на „отпаднала резерзва“ в този бизнес. Нали никой не е забравил как през 2021 г. Николай Василев бе изтупан от прахта и издигнат за премиер?  

Аз се хващам на бас, че Костадин Костадинов, да е жив и здрав, ще се пенсионира в политиката (след като друго почти не е работил). Също така се обзалагам, че изгнанието на Христо Иванов е временно - ще се завърне в „демократичната общност“ като Наполеон след остров Елба. Разбира се, в цялата тази тема не може да бъде пропуснат Бойко Методиев Борисов - така и не зарадвал внуците си,  след като многократно е обещавал, че ще остави политиката, посвещавайки се на тях.

Най-интересният въпрос в цялата тази история е един - защо. Защо всички тия хора никога не си тръгват? Нима след политическата кариера си нямат връзки, опит, за да се реализират другаде? Защо, ако все пак тръгнат да се реализират, това „другаде“ е само временно? Отговорите със сигурност са много. В тях има и надценяване („Ами искат ме хората, канят ме, какво да направя..."), и страх, че ако изпаднеш съвсем, губиш защитни капии, другите играчи може да те вкарат в затвора за всеобщ кеф („Народе, искаш политици в затвора - ето ти!")... Основната причина обаче е друга.

Тя е, че политиката е на просто бизнес, поминък, професия. Не какъв да е. Има си ги особеностите, странностите. Но както и да се погледне, той е на хляба мекото - напълно изгоден, дори носещ радост начин за житейско (трудо)устрояване. Различен е от другите дейности с това, че изисква много по-малко работа, умения, отговорности. За него просто е нужно да правиш компромиси, да тъпчеш морала, но, дето се вика, кой не го прави? Политиката си е сбъдната чисто човешка житие-битие мечта -

да успяваш чрез лесното.

И всеки влязъл го разбира. Тя е и прекрасен начин за натрупване. Грижата за внуците не минава през напускането, а точно обратното - оставането.

Кое-как около големите риби е ясно. Да разпределяш порциите в държавата е и бизнес, и Ерос (по Фройд). По-интересно е при малките фигури. В „ниските етажи“ калкулациите минават през простите сметки за депутатска или общинска заплатка (затова и листите са еднакви - кандидатите не се отказват), за апартаментчета, сделки със земи (за които като политик знаеш, че скоро ще им се вдигне цената), някоя обществена поръчка,

някое бизнес лобиране,

някое бизнес помирение (последните две са съвсем легален, дори напълно законен поминък - съдействаш на определени бизнеси; ключово отново е, че може да съдействаш само ако си в политиката, няма как извън нея). Има още една технология, ползва се от новопартийци, отпаднали от стари партии - ходиш при бизнесмени, на които си правил услуги; те ти дават нови суми срещу нови обещания; eстествено, новопартиец може и да не успее за извърши новата услуга - но парите тъй и тъй се безотчетни, намираш с друго да помогнеш; в галимацията остава и за теб. Значително за теб!

И това е само част от този тъй пребогат инструментариум. Технологиите винаги са една крачка напред, тоест са неизчерпаем източник.

Впрочем, „красотата“ на целия този бизнес е причината и постоянно да има натискащи се за него, макар уж успоредно да цари отвращение. „Политиката е мръсотия“, казват всеобщо хората, но

мераклиите за политици не секват.

Най-много нови политици бълват среди, близки до политиката, понеже са добре информирани какъв хубав живот носи тя. Например журналистите - няма избори без журналисти, които да прескачат на „другия бряг“. Разбира се, мераклиите твърдят, че целят да оправят най-после пустата политика, да я почистят. Нищо подобно - меракът е единствено лични пари, имоти, любовници, образованието на детето в чужбина... Дори подсъзнателно да е, пак е това. И колкото си по-безскрупулен и умел, толкова по-добре скриваш стремежите - ако трябва, и от себе си.

Рестото е за лапнишараните, дето веят знамената по митинги или дерат гърла „горе“ и „долу“ в социалните мрежи. Ако калкулират с хладен ум, биха установили, че единствената равносметка след тия страсти е, че някакви хора са постоянно трудоустроени с предобър доход, а други не са. Дерящите гърла са от по-неприятната страна на монетата. Винаги. И дори за миг да проумеят тази проста истина, най-лесното нещо на света е да я забравят -  просто са нужни нови дрехи на царя, ново обещание, понякога и нов цар („генерал“, „промяна“, „начало“... - хиляди са думите, с които лъжата може да бъде промотирана). Тази вечна наивност, вечна простотия, е горивото, без което този бизнес не може.