Известната поетеса Стойка Мариновска е родена в с. Камилски дол, Ивайловградско. Автор е на стихосбирките “Сълзите ми хиляда, усмивката една”, “От две вселени сме”, “И когато мълчиш, пак те чувам”, “Кестенови очи” и “Сълза във здрача”. Работила е като касиер в текстилно предприятие, а по-късно – в Сметната палата на Хасково. От 2003 г. е щастлива пенсионерка и баба. От двамата си сина, завършили Аграрния университет, има шест внука. Най-големият ще става летец, а най-малкият е само на две годинки. Единствено пред репортер на “Над 55” наследницата на Елисавета Багряна и Дора Габе “разголва” душата си. В случая възрастта не е порок.

  - Стойче, какво си спомняш от детството, което трайно присъства в творчеството ти?

  - Село Камилски дол, погледнато отстрани, прилича на Велико Търново. Къщите му са накацали  като гъби по целия източен склон на връх Чуката. Върна ли се в спомените си, в съзнанието ми изплуват неща, за които сега можем само да мечтаем. Нямаше ги тогава заключените врати, решетките по прозорци и тераси. Хората бяха бедни, но задружни. Едно голямо семейство. Именно състраданието и обичта ми към тях, най-вече почитта към моята майка сложиха отпечатък върху поезията ми. По щастлива случайност тук, край пенливата Арда, пламнаха искрите между мен и поета-агроном Колю Мариновски.

  - Как съчетаваш битието си на жена-домакиня с поетеса?

  - През 2001 г. съпругът ми почина и изпаднах в безтегловност. Вярно, децата бяха близко до мен, но те си вървят по своя път. Не е лесно в такива моменти – трябва да намериш своето място в живота, сам да се справяш, да поемеш задълженията и отговорностите на човека, който вече не е между живите. Слава, Богу, този период отмина, но не и натрупаните спомени. Постепенно те обхванаха цялото ми съзнание и се превърнаха в …поезия. Неслучайно първата ми книга се казва “Сълзите ми хиляда, усмивката една”. 

  - Какво ти донесоха и какво ти отнеха годините?

  - Ако трябва да повторя живота си, бих го изживяла по същият начин! Всичко е едно натрупване, стъпало, по което се изкачваш по-нагоре и по-нагоре. Ако имаш всичко наготово, на какво ще се радваш?! Времето ти отнема младостта и силите. Сега приличам на бавно изтляващ огън, но при подухването и на най-лекия ветрец, той се разгаря. Казано е - човек е на толкова години, на колкото се чувства.

  - Най-щастливият ти житейски миг?

  - Може да звучи банално – когато станах майка два пъти. Усещането е несравнимо и то няма аналог. Много исках да имам и момиче, но ,за съжаление, моят род и родът на съпруга ми са белязани от Бога само с момчета. Да са живи и здрави!

  - А ситуацията, в която си била на границата между живота и смъртта?

  - Беше по време на първото ми раждане, с мъжа ми живеехме тогава в неговото с. Хухла. Вечерта получих родилна треска. Ако в селото имаше лекар, бързо щеше да овладее ситуацията, но най-близката болница бе на 15 км. По една щастлива случайност бяха дошли военни с джип и по най-бързия начин ме откараха в Ивайловград…

  - Животът днес е труден за всички, дори и за поета, но всяка година радваш почитателите си с по една нова книга – символ и на борбеност, и на нестихваща чувственост. Как редиш рими по време на криза?

  - Че той, животът, кога е бил лесен?!… Все си мисля, че българинът прекалено много се самосъжалява, а не търси изход от ситуацията. Кризата не е в парите, а в душите, в нагласата ни, в начина ни на мислене. Вместо да запретнат ръкави и да се обърнат към земята, която е хранила цял народ, а сега навсякъде пустее, повечето хора са склонни да отидат в чужбина и там да слугуват. Е-ее, не става така!!! Вярно е, че парите са малко, но ако не те мързи, захвани втора, трета работа. Нали тези, към които се стремим, правят същото, за да успеят. Така казвам и на децата си: “Щом ви трябват пари, няма да се унижавате, че сте висшисти, ще работите всичко!” Искам синовете и внуците ми да живеят в България. Може и да ни е тежко, но ако се оплакваме, няма да ни стане по-леко. 

 - Съпругът ти е от с. Хухла – оттам са Ивайло Балабанов, Петър Василев, “посял две праскови и две череши”, хит на “Ритон”, Иван Бунков… Колю Мариновски също е бил добър поет, сатирик и автор на епиграми по времето на соца. Чувал съм, че е имал доста неприятности с властта?

  - Това се случи в ранната пролет на 1968 г. Колю тогава работеше към ДЗС-Ивайловград в родното си село. Така се случи, че пазачът на кравефермата напусна - наред с охраната трябвало да чисти и обора. По онова време и пъдар да станеш, се искаше съгласието и на партийното бюро в селото, и на ГК на БКП. След като никой не искаше да изпълнява и двете длъжности, мъжът ми назначи баща си да върши тази работа. Вместо да одобри кандидатурата на партийния член Стайко Христов – той обаче беше болен и предварително беше заявил, че ще бъде само нощен пазач. Засегнати от дръзката постъпка на Колю – да не се съобразява с партийните решения, в един и същи ден той беше изключен от БКП и дисциплинарно уволнен.

-         Звучи невероятно! Как се развиха впоследствия събитията?

  - Всичко се случи в деня на раждането на втория ни син – 31 март 1968 г., появил се на бял свят в 20 ч. Двойно премеждие за любимия ми! Селската кръчма е пълна с народ. Всички говорят, че Колю вече не е никакъв “фактор”, но не знаят, че има втора рожба. Отива на бюфета и казва: “Митьо, таз вечер аз черпя! Роди ми се син!” Пълно стъписване! Един след друг хората напускат заведението от страх да не им се случи нещо лошо. Не дай си, Боже, да научи партията, че са яли и пили с Мариновски. Остава само един – Ангел Фандъка. Почесал се по главата и отсякъл: “Яла, брадчед, да ударим по една грозданка. Днес много неща ти се струпаха на главата, но най-важното е, че ти се роди син, и то Ангел кат мене. Ха наздраве!”

  След една седмица мъжът ми бе преназначен пак за бригадир, а шеф му стана един човек с ІV-то отделение /клас/, “удостоен” с висше образование, за да заеме длъжността “Ръководител на филиал ДЗС-Ивайловград”. Същият този човек с ІV-ти клас, “Окъпан от Пролетния дъжд”, бе възпят от един хасковски поет, чиято кариера хвръкна стремглаво нагоре. За разлика от поета-сатирик Колю Мариновски…

  Есента натоварихме един камион с багаж и отпрашихме за гр. Джебел. Там Колювият състудент – Сюлейман Хашимов, му помогна да даскалува. Напускайки Хухла, през цялото време мъжът ми плачеше и повтаряше думите на Чайлд Харолд от едноименната поема на Байрон: “Където искаш отведи ме, но не и в роден край!”

 - Един от рецензентите ти е Евтим Евтимов. За какво си говорите насаме?

  - Евтим Евтимов е легенда в любовната лирика. Пред него трябва да се стои на колене. От него научих: “Колкото по-хубаво пишеш, толкова повече ще те плюят!” Но има и една  друга максима: “Не плюй нагоре към звездите, за да не се оплескаш сам!”

- Рецептата ти за духовно оцеляване в днешния свят?

  - За да успееш, трябва да рискуваш. Иначе ще си стоиш на едно и също място! Нека се обичаме и не се вторачваме в детайлите!

                                                Едно интервю на Георги АНДОНОВ