Кръшков притежава и една специфична кинематографичност в наратива, не залита в описателност и тежък диалог

Трудно е да пишеш за толкова близък. За приятел. Тодор Кръшков е човек, без който студентското време в Пловдив нямаше да е същото през 80-те години на 20 век. Или го създаде мълвата такъв, или пък безбройните му ухажорки… Нямам обяснение за този феномен. После Тошо бе от хората опитали „и меда, и жилото” на прокопсалата ни демокрация – пресни демократи и доносници направиха всичко възможно в Карлово да очернят живота на човек, който бе хиляди пъти по демократ от тях. Изглежда накрая отстъпи той – финият и толерантен приятел си тръгна от Подбалкана, за да опознае като журналист Хасково, просто Зорница остана до него.

Пенелопа си взе Одисей в тракийската Итака.

Бе от малкото пишещи проза /нали знаете, че студентките ги впечатляват мелодраматичните стиша?/ - талантливи, мрачни, мъдри и тъжни разкази. Публикуваха го рядко – традиционен неконформист, неординерен бунтар. Крадохме булка за Борю от Ямбол, защото иначе „Бъчвите” скучаеха, запивахме дори в … библиотеката, понякога готвех нутрии, напиването се превръщаше в удоволствие и песен. Тодор предизвика малка революция в дамския състав на пловдивската бохема като се … ожени, но пък му потръгна след 1989 г. в бизнеса. За да катастрофира в карловските чукари, тормозен от властните чугуни. Плати със здравето и нервите си. Премести се в Хасково и написа чудни разкази /поредицата му за Пешеходеца е великолепна литература/, започна и роман.

Първият „Кръв”/2007г./ стана събитие в спихналия литературен живот на страната, номинираха го за роман на годината, но официалните рупори на посредствеността премълчаха. А романът бе в рядката жанрова разновидност на белетризираната журналистика, толкова популярен на Запад /Труман Капоти/, изграден върху действителни събития, груб реализъм на места, убийства и разплата, красиви жени /образът на рускинята Лена е чудесен, и авторът се влюби…/, комично-абсурдни местни дерибеи /великолепно описани са кмета Христо Войняговски и помощниците му Станко Маринов и д-р Райчев/, местни забележителности /Боро Мъжът/ и карловските ченгета, които повече обичат хапване и черпене, отколкото „борбата с престъпността”, разбира се - неизбежните съвременни герои – мутрите и магистратите. На моменти ужасът и събитията преминават в специфичен литературен хорър /изяденото от гризачи трупче на бебе в болницата, масовата екзекуция в края на книгата/, докато читателят установи, че авторът разказва по сръчен начин реалния наш, преходен живот. Като Пътя, по който тръгнахме всички българи, за да се натресем на нещо уродливо и невнятно за душите ни. На романтичната бохема. Колко символично е първото изречение в романа? – „Пътят приличаше на бедняшка риза.”

В края Тодор Кръшков обещаваше продължение, защото „всички български романи имат нужда от дописване”. И го „дописа” тази година, в Хасково, където се развива действието. Озаглави го „Брутално.bg” в синхрон с всичко, което се случва около нас. Тошо продължи напрегнатата „екшън” стилистика от „Кръв”, но сякаш и годините са наложили акцентите – корумпирани политици, нагли и безкрупулни, „брутални” разсъждения за живота, който ни налагат да живеем, послушни слуги в лицето на съдии, следователи и прокурори, „облагородени” мутри – бивши милиционери, мудни, подли и тъпи ченгета и стряскащото – децата са станали хладнокръвни убийци. Нещо в генофонда ни е променено невъзвратимо, страшно и Брутално. Единадесетгодишното цигане Асен е станало двоен убиец, защото друго дете не искало да яде пръст, момиченце ревяло и му рушало спокойствието/”лепка такава”/, но всъщност това са проекциите на нас, родителите – то е гледало как лихвари пребиват баща му и го карат да се храни с пръст от саксията, а баба му непрекъснато го гълчала. Свят – български. Наш. И като контрапункт лукса, всесилието и арогантността на местния велможа Иван Славилов и полицая Стефан Колев.

Освен набиващото се умело водене на разказа Кръшков притежава и една специфична кинематографичност в наратива, не залита в описателност и тежък диалог, толкова характерен за съвременните романи. Между другото, застиналата в комунизма съвременна българска литература в жанра на романа от 1990 г. упорито премълчава наистина стойностните заглавия, а те се броят на пръсти и са свързани също с документалистиката – „Да оцелееш в Ада” на бившия затворник Савко Калата и „Патриархат” на Георги Мишев. Сред тях са и двата романа на Тодор Кръшков.

В плетеницата от тягостни събития журналистът Емил /прототип е самият автор/ е колкото потърпевш /хасковският олигарх го осъжда/, толкова и някак си изнесен в друг свят, малък, провинциален, но свят на типичните местни образи, често аутсайдери, луди, отдадени на алкохола или примирени в ежедневието млади дами, бленуващи за Белия кон. Нашият живот, в който светът Не е голям и спасение не дебне отникъде – дебнат убийства, подкупи, гаври, депутати-олигарси, безхарактерни следователи, гадни ченгета, кметове-идиоти, охранители-мутри, понякога чувствителни курви и крадливи цигани. Техният конрапункт, освен самия Емил, са точно местните чешити като зъболекаря Енев или колежката Маргарита-Маргото. Очаквах любовната история с нея, защото не може тънък ценител на женската красота като Тошо да не спретне отчаян хепиенд – Маргото в къса поличка с привлекателни бедра, там горе в изоставеното село, в двора на порутения дом, където ще намират успокоение в къщата на куклите за малкото момиченце.

Романите на Кръшков не са чисти криминалета, въпреки сходствата/то в родната литература нямаме и добри примери/, още по-малко са като популярните в последните години „полицейски романи” /Д. Петрунова/, донякъде се родеят с „вулгарната проза” на Христо Калчев, но не са и такава, въпреки че авторът споделя - формулата на успеха е „Кръв и сперма!”. Предлага ни се четиво с обигран език и фокусиране върху горещи теми, родеещо се с добрите западни трилъри, дори ги нарекох по-горе специфични хоръри, но и такива не са, защото не всичко е патология, по-скоро ставаме съпричастни на едни особени ноар-романи, експресирани с обществен песимизъм, плътни герои и задължителното присъствие на femme fatale, поне за мен – явление в новата ни проза. Напомнят ми на някои от тъжните, прочувствени песни на една световна звезда, родена в Хасково – Аспарух Лешников. Същият приглушен, безнадежден песимизъм с лека, едва усещаща се оптимистична хармония, скрита някъде в интимния свят на двама самотници. Съвременна ноар стилистика в прозата.

Да, двата романа на Тодор Кръшков трябва да се прочетат, защото литературното ни блато няма да допусне ярка, силна проза. Купете си един наистина модерен, интригуващ и овладян автор. Романи, които шокират с ежедневието ни. Освен всичко друго се четат леко, с любопитство, защото се оглежда в тях „животът по-гаден от смъртта”, пък и вече дори в Хасково „не всички светофари работят в неделя.”

Б.р. Автор на този текст е Христо Марков – бивш депутат във Великото народно събрание, както и в следващия парламент. Един от основателите на СДС в Пловдив. Той бе сред 39-те народни представители, които  обявиха гладна стачка в знак на протест срещу приемането на комунистическата конституция в началото на 90-те, която впрочем си е действаща и днес. Инатът му да казва винаги истината и да отстоява позицията си, естествено, го отдалечиха от политическата конюнктура. Не е често срещано явление човек да е преминал през няколко мандата в българския парламент, и да си е останал същият.  

Текстът е взет от блога му „Да си отиде комунизмът!!!” (тук), един от най-четените в България, само за няколко години е регистрирал половин милион читатели. Мотото му е „Последното човешко право е правото на бунт”. Haskovo.net неведнъж публикува негови остри и безкомпромисни материали, изповеди на ерудита за преизподнята на българската политика. Статии, които разплискаха блатото на хасковската журналистика.

Този текст е малко по-различен. За литература. И не съвсем. От автор, който има може би най-богата лична библиотека в България, продължава да откъсва от залъка си за книги и е сред малцината, които следят отблизо литературния живот.

Купи от