Първият подкуп, който ми предложиха, беше за разследване, свързано с корупция в държавна фирма. Аз отказах. Малко по-късно главната ми редакторка ме повика и ми каза, че материалът трябва да бъде спрян. Много добре си спомням думите, които тя употреби: "редакционни съображения". Тогава още не знаех, че ще срещам същия този термин още много пъти. По-късно си говорих с колега по този въпрос и той призна: "Аз пари взимам, защото знам, че ако откажа, ще предложат на шефовете и пак ще трябва да напиша това, за което е платено!"
Винаги съм обичал професията си. Някак си наивно вярвах, че мога да променя света. Или най-малкото – да разровя и да открия пластовете под повърхността. И много се дразнех на хора, което ме поставяха под общ знаменател наравно с останалите и отсичаха презрително: "Вие, журналистите!"
После разбрах, че всъщност журналистика в България няма.
След време ми се случи да работя в медия, купена от Ирена Кръстева. Помня самото начало – как ни наблъскаха по десет души в стая без прозорци и усещането, че всъщност сме животни в клетка. Добре отгледани и охранени образци на порода, специално селектирана за заколение. В същия този вестник преди изборите забраняваха да се споменава името на Бойко Борисов. Ако случайно се наложеше да бъде написана дописка, той фигурираше единствено като "столичния кмет". В един момент стана премиер и нещата коренно се промениха. Тогава името му присъстваше почти на всяка страница. Дори се стигна до там, че падаха материали, ако случайно към тях има снимка на Бойко Борисов, на която той не изглежда добре. Спомням си, че някъде в този период с мен се свърза представител на международната организация "Репортери без граници", който беше изумен от проверката си в България: "И в други държави сме се сблъсквали с цензура, но там тя е била наложена от властта. При вас самите журналисти си слагат прегради и се страхуват да пишат истината, цензурират се преди материалът да е стигнал до главния редактор!"
Напоследък много се говори за свободата на словото и за продажните медии. Много мои колеги просто се отказаха. Други попаднаха в жълти издания и се срамуват да се подписват под материалите си.
Истината е, че в България журналистите са бедни и за да оцелеят, "проституират". Не говоря за онези имена, които сме свикнали да виждаме по първите страници на вестниците и като водещи на предавания. Тези "колеги" отдавна са направили своя компромис и са предпочели да бъдат купени. Наглостта е понякога въпрос на личен избор. Като главния редактор на едно от последните издания, в които работех. В момент, в който заплатите закъсняваха със седмици, той се изправи пред екипа и заяви: "Говорят, че съм си купил нов джип. Не, не е нов, на старо е и струва 60 хиляди лева. Искате да си получавате парите – добре, но вината за ниския тираж е само ваша!"
Напоследък се чувствам мръсен. Точно като друг главен редактор, който взе пари от една политическа партия, за да бъде написан уличаващ материал, след това отиде при "конкуренцията" и поиска двойно повече. Важното е да се продаваш.
Михаил Желязков *
* Името на автора на статията е псевдоним, заради опасността от уволнение от медията в която работи
Статията е публикувана първо ТУК