За да се разбере мащабът на скандала, трябва да се погледне към геополитическата шахматна дъска на 80-те години на миналия век, белязана от Студената война и ислямския радикализъм.

След Ислямската революция през 1979 г. под ръководството на аятолах Хомейни, фундаменталисти превземат американското посолство в Техеран и държат 52-ма американски дипломати в плен за 444 дни. В отговор САЩ прекратяват дипломатическите си отношения с Иран и налагат строго международно оръжейно ембарго. Това превръща Техеран в един от основните външнополитически врагове на Вашингтон и прави всякакви бъдещи сделки с него абсолютно незаконни.

Кървавият конфликт между режима на Саддам Хюсеин в Ирак и новата ислямска република Иран се превръща в изтощителна позиционна война. Тъй като основната част от арсенала на Иран е от американско производство, закупена още от сваления шах, страната изпитва отчаян недостиг на оригинални резервни части и съвременни ракети. Тази уязвимост прави Техеран готов да преговаря дори с врага си САЩ, стига срещу това да получи необходимото за фронта въоръжение.

През първата половина на 80-те години в Бейрут избухва вълна от отвличания, зад които стои проиранската шиитска организация „Хизбула“. Сред отвлечените са американски граждани, журналисти и дори шефът на резидентурата на ЦРУ в Ливан, Уилям Бъкли. Администрацията на Рейгън е подложена на огромен медиен и обществен натиск у дома да осигури връщането им, но официално Вашингтон поддържа твърдата политика „никакви преговори и никакви откупи за терористи“.

През 1979 г. лявото революционно движение на сандинистите сваля диктатора Анастасио Сомоса в Никарагуа и установява близки връзки със Куба и СССР. Вашингтон вижда този ход като пряка заплаха от комунистическа експанзия в Централна Америка. В отговор Белият дом започва да подкрепя десните бунтовнически групировки, известни като „контри“. Опасявайки се от нов конфликт като във Виетнам, американският Конгрес приема поредица от закони (поправката „Боланд“), които изрично забраняват на американските разузнавателни агенции да отпускат каквито и да било средства или военна помощ за контрите.

В тази сложна обстановка висши служители в Съвета за национална сигурност, начело с полковник Оливър Норт и съветника по националната сигурност Джон Пойндексър, организират сложна схема. САЩ продават противотанкови ракети и резервни части на Иран чрез посредници, а част от печалбите се отклоняват тайно за финансиране на контрите в Никарагуа.

Първоначалният тласък за публичното разкриване идва от Близкия изток, но зад кулисите съществуват различни версии за източника на изтичането.

Според официални данни и ранни сведения, изтичането започва от Мехди Хашеми – високопоставен служител в Корпуса на гвардейците на Ислямската революция, който е свързан с радикални ислямски кръгове и по-късно е екзекутиран по вътрешнополитически причини в Иран. Неговите действия насочват вниманието към тайните преговори.

Известният журналист и биограф Патрик Сийл твърди, че истинският източник е бил сирийският президент Хафез ал-Асад. Сирия е съюзник на Иран в региона, но следи с тревога всяко затопляне на отношенията между Техеран и Вашингтон. Асад получава информацията чрез сирийски агент в Техеран и я предоставя на ливанското списание Ash-Shiraa, за да саботира сделката.

Според разследващия журналист Сиймор Хърш, неназован бивш военен офицер му споделя друга хипотеза. Според нея е възможно изтичането да е било организирано от секретен екип, оглавяван от капитан Артър С. Мороу мл. Мотивите им били свързани с нарастващите опасения, че тайният план е излязъл извън всякакъв контрол и застрашава националната сигурност.

Независимо кой точно подава информацията, статията в Ash-Shiraa от 3 ноември 1986 г. отваря кутията на Пандора. В рамките на броени дни медиите в САЩ подемат темата и започват мащабни разследвания. Разкритията предизвикват политическо земетресение във Вашингтон.

Роналд Рейгън първоначално отрича да е знаел за отклоняването на средства към контрите. Доказано е обаче, че той е одобрил продажбите на оръжие в замяна на освобождаването на заложниците. В историята остават думите му: „Преди няколко месеца казах на американския народ, че не съм разменял оръжие срещу заложници. Моето сърце и най-добрите ми намерения все още ми казват, че това е вярно, но фактите и доказателствата ми казват, че не е.“ Рейтингът му мигновено се срива. Никое от разследванията не открива доказателства Рейгън да е знаел за пълния обхват на многобройните програми.

Сформирана е специалната комисия „Тауър“, а Конгресът провежда публични изслушвания, предавани от телевизиите в цялата страна. В крайна сметка 14 служители на администрацията са подведени под отговорност, включително тогавашният министър на отбраната Каспър Уайнбъргър. Следват 11 присъди, някои от които са анулирани при обжалване. Последните от обвинените или осъдените са помилвани в последните дни на президентството на Джордж Х. У. Буш, който е вицепрезидент по време на аферата. Неколцина от въвлечените в аферата Иран-Контра по-късно стават членове на администрацията на Джордж У. Буш.