Разследват саботаж или шпионска намеса в решението на Криденер да тръгне към Никопол

Изходът на Освободителната война е решен от битката за Плевен, са единодушни историците. Неслучайно я наричат епопея - не само защото трае почти половин година, а и защото е свързана с много превратности.

А тази епопея е резултат на една неясна история. Когато през юни 1877-а руските войски превземат Свищов, те се разделят на три части, като за командващ на Западния отряд е назначен генерал Криденер. На 4/16 юли 1877 г. той превзема бързо и с малко жертви силно укрепената Никополска крепост. Твърди се обаче, че е трябвало да се насочи не към Никопол, а към Плевен. Защо е станало така, съществуват различни конспиративни версии - от съзнателен саботаж от страна на генерала с немски корени в полза на турците, до шпионска намеса, подменила текста на заповедта. Най-вероятното обяснение е това, което самият Криденер дава на обвиненията срещу него след войната - че не е преценил правилно разстоянието между Никопол и Плевен и е надценил физическите възможности на войниците си. На 8/20 юли 1877 г. неговите части не успяват да изпреварят дошлата от Видин армия на Осман паша, която влиза в Плевен. Не успява и опитът му да превземе града "в движение" с уморените си войници. Така започва обсадата на града. Неуспешна е и втората атака на града на 18/30 юли. Това дава надежди на Осман паша, че ще може да пробие обсадата и на 31 август той пак предприема кавалерийско нападение, което е отбито от руска страна с цената на 1300 жертви, срещу 1000 турски. Междувременно обсаждащата армия под командването на великия княз Николай Николаевич достига 100 000 души, включително румънските войски.

На 3 септември генерал Скобелев превзема Ловеч, осигуряващ снабдяването на османските сили от юг. Оцелелите от Ловешкия гарнизон са организирани в 3 батальона, които подсилват отбраната на Плевен. Осман паша получава и допълнителни подкрепления от 13 батальона, като армията му достига 30 000 души - най-големия брой за цялата обсада. На 11 септември руснаците предприемат трета атака на Плевен. Генерал Скобелев превзема два редута от южната страна, а румънски части с цената на 3000 убити превземат важния редут Гривица от север. На 12 септември османците си връщат южните редути, но не успяват да отблъснат румънците от Гривица. От началото на септември до този момент руските загуби възлизат на около 20 000 души, докато турските са само около 5000.

Всичко това кара император Александър II да се колебае как да продължи войната. И дори изказва мнение армията да се изтегли зад Дунав на зимни квартири и да поднови водените действия през пролетта. Руските генерали успяват да го разубедят, и в крайна сметка императорът освобождава великия княз Николай Николаевич от командването, като оставя за формален главнокомандващ румънския княз Карол I, а де факто - новия началник-щаб - генерал Едуард Тотлебен, известен със защитата на Севастопол по време на Кримската война. Тотлебен решава напълно да обкръжи и изолира града, което е постигнато след битката при Горни Дъбник на 24 октомври. Осман паша на свой ред отправя искане до командването да изостави Плевен и да се оттегли, но не получава разрешение за това. Лишен от снабдяване, той в крайна сметка прави опит да разкъса обсадата. На 9 декември Осман паша пресича река Вит и атакува на трикилометров фронт, преминавайки през първия ред руски окопи. Подкрепяни от мощен артилерийски огън, руснаците скоро ги отблъскват обратно през реката, като в боя е ранен самият Осман паша. След като за кратко удържат позициите си, турците са отблъснати в града. На 10 декември Осман паша предава Плевен и гарнизона на руснаците. Руските загуби в този последен бой възлизат на 1 генерал, 57 офицери и 1639 войници. От турска страна само убитите са около 6000, пленени са 10 паши, 2128 офицери, 37 200 войници, 88 оръдия и 7 знамена.

Падането на Плевен развърза ръцете на руската армия за стремително зимно настъпление по всички фронтове. И само след два месеца руските войски ще бъдат пред стените на Цариград.

От Шипка до Сан Стефано за 40 дни

Кръстникът на бъдещия княз Симеон първи влиза в Шейновските редути

Първата битка при Шипка е на 17-19 юли 1877 г. Тогава руските войски установяват контрол над Шипченския проход. Генерал Валериан Дерожински разполага с около 5000 души. По време на втората битка руските войски, и по точно българските опълченци, удържат Шипченския проход срещу неколкократно превъзхождаща ги османска армия, опитваща се да открие пътя към обсадения Плевен. През август 1877 г. Сюлейман паша настъпва с около 30 000 души и 48 оръдия към Шипченския проход. На 21 август войските на Реджеб паша започват атака срещу позициите на връх Св. Никола, а челните части на Шакир паша настъпват срещу Орлово гнездо. Но и седемте им атаки са отблъснати. Решителният и най-тежък бой е на 23 август. Патроните и снарядите са на привършване. Към 17 часа настъпва критичният момент. По позициите вече лежат труповете на повече от 1380 защитници. В последния момент идва помощ. Генерал Радецки пристига с две сотни казаци и взвод планинска артилерия. Шипка е спасена, а армията на Сюлейман паша не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен, за да могат заедно да изтласкат руската армия зад Дунав. Боевете продължават и през следващите три дни, но проходът вече е здраво в ръцете на руската армия.

По време на боевете загубите на Шипченския отряд са 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци, а загубите на противника - повече от 8200 души. Няколко седмици по-късно Сюлейман паша прави още един безуспешен опит да превземе прохода в третата битка при Шипка. Отбраната на върха продължава и през есента и зимата на 1877 г. Този период влиза в историята като "Зимно шипченско стоене". Турците не спират опитите си за контраатаки, но междувременно руските позиции са разширени и укрепени със землянки, блиндажи и други землени съоръжения. Снабдяването със зимно облекло обаче е силно затруднено. С настъпването на зимата рязко се увеличават загубите от болести и измръзвания - 9500 души. И въпреки това генерал-лейтенант Фьодор Радецки докладва в Главната квартира на руската армия: "На Шипка всичко е спокойно", което става крилата фраза, пресъздадена от художника Василий Верешчагин в триптиха "В окопите на Шипка".

За значението на отбраната на Шипченския проход по-късно генерал-лейтенант Фьодор Радецки ще напише: "Шипка - това е заключена врата". От тази врата на 9 януари 1878 г. започва и стремителният марш на руската армия към султанската столица.

Първото препятствие по пътя й е укрепеният турски лагер при Шейново, разположен срещу южния изход на Шипченския проход. Отбраната се състои от две линии. Първата линия се базира около пет бастиона и две батареи. Втората линия е съставена от пет редута, от които турците могат да водят кръстосан огън по настъпващия срещу тях неприятел. Всеки от тях се отбранява от две пехотни роти и три оръдия. Насипите на укрепленията са до два метра високи, а външните ровове - 3 м широки и 2 дълбоки. Общо в Шейновския укрепен лагер са разположени 25 табора (батальона).
Нищо обаче не може да спре устрема на руските полкове и българските опълченци, командвани от легендарния ген. Скобелев. Първи пада редут №3, а първи в него влиза поручик Данаил Николаев от 5-а опълченска дружина - бъдещият български генерал и военен министър, доживял да стане през 1937 г. и кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски.

Изправен пред поражение, турският командващ Вейсел паша изпраща парламентьор при генерал-лейтенант Михаил Скобелев с предложение за капитулация. Предложението е прието с условие да се предадат и турските части при южния изход на Шипченския проход. Вейсел паша се съгласява и предава лично сабята си на генерал Скобелев.
Шейновската битка завършва с пленяването на цяла армия - 3 паши, 765 офицери и 22 000 турски войници. Броят на убитите и ранените турци е 4000. Руските загуби възлизат на 5107 убити и ранени. Пътят за настъпление на руската армия в Тракия е открит.

До примирието в Одрин остават 40 дни...

Опълченците се били като лъвове

Трима загинали със Самарското знаме

Бойното кръщение на българското опълчение в Руско-турската освободителна война е в паметните боеве край Стара Загора през юли 1877 г. Свидетелства на чуждите кореспонденти за проявените "чудеса от храброст" на опълченците е събрал писателят Стефан Бобчев в книгата си "Руско-турската война - 1877-1878 г.", издадена година след Освобождението. Екземпляр от нея се пази в регионалния исторически музей в Стара Загора.

"Но как са се били нашите опълченци? Защо да го крием: те са показали чудеса от храброст и в това им отдават справедливост всички очевидци, руски и иностранни кореспонденти. "Те се биха така юнашки и съзнателно, както може да се бие човек, който защитава своето отечество от неприятеля", пише М. Фьодоров, дописник на "Всемирна Илюстрация" и "Руские ведомости. Макгахан, дописник на "Дейли нюз", казва, че "българските легиони се били като лъвове." Немирович-Данченко, дописник на "Новое время", също използва сравнението на Макгахан: "Четирите български дружини се борили като лъвове. Те се хвърляли стремително в атака, отстъпвали, като стояли с лице към противника и държали пушка в ръка. Обиколени от 20 000 турци, 3000 българи отстояли своята позиция. В този народ, който спал цели векове, пробудил се най-подир духът на великите му прадеди Крума, Симеона и Самоила".

"Никога никой не се е надявал, че Българското опълчение ще покаже таквоз постоянство", пише и кореспондентът на "Биржевыя ведомосты" Максимов и предава картина на боя при Чадър могила.

"...Турците все повече и повече се разярвали, настанал критически момент, когато трябвало или напред в атака, или назад - оттегляне. Офицерите, повечето калени в Ташкент, паднали жертва на тази битва. Що да са прави? Турците се впуснали в атака. Първата и третата дружина били вече нападнати от левия фланг. Но ето, раздава са на една българска песен: "Ой ви, български синове, що сте в Балкана родени..." (Бел. на Ст. Бобчев - Според Максимов запял полк. Кисяков). И дружно опълченците подхванали напева на любимата им песен, воодушевили ся и посрещнали турците с щикове. Две неприятелски страни се биели гърди с гърди. Напевът на народната песен долетял до слуха на първата българска дружина. "Напред, напред, на бой да вървим!", подзела тя и се хвърлила на поддръжка на своите братя.

В това време знаменосецът на 3 дружина, който носел драгоценния подарък от руския град Самара, знаме Св. Кирила и Методия, паднал убит. Подполковник Калитин, командирът на дружината, подигнал на високо знамето и извикал: "Момчета, напред! Знамето е цяло". Но един коршун го накарал да замлъкне завинаги. Тогаз фелдфебел от 3-та дружина подигнал Самарското знаме, но и той, горкият, се потърколил, убит от един коршун. Подир него знамето изнесли из боя двама унтерофицери. Дръвцето му било пречупено, платната нашарени, но все пак цяло. Българското ура! се разнесло като гръм, и за един миг турците сякаш се оплашили и наистина се подръпнали назад..."

Спомени на дете за старозагорското клане

(Публикувани в старозагорското сп. "Надежда" през 1900 г.)

19 юлий 1877 година! Как болезнено се свива сърцето ми, като си спомня тази ужасна дата! Как настръхвам, като си представя страхотиите, прекарани този ден!...

Тогава аз бях на 7 години. Помня като днес онзи хубав, ясен, горещ юлски ден. С по-големия си брат Стефана спускахме хвърчило. При нас имаше още много други деца. Хвърчилото се спускаше на широкия пред нас път. Отиде да го спуска Колю Митев, връстник на по-големия ми брат. Но какво стана изведнаж! Нещо падна като светкавица пред Коля, задимя, тресна и горкият Колю падна на 50 крачки далеч от нас. Ужасен гръм се разнесе. Това беше първият топовен гърмеж. Ние избягахме до дома. Колко такива гърмежи последваха един след друг! Изплашени, ние се втурнахме у дома. Къде са мама и тате? Няма ги, пръснали се да ни търсят. Те скоро се върнаха успокоени и всички заедно отидохме да гледаме от една висока съседна къща как се хвърлят топовете от Берекетската могила. Там имаше още много хора също да гледат. Как лицата им прежълтели и посърнали. Вижда се, че работата не ще да е отивала на добре, защото баща ни скоро ни хвана за ръце, повика майка ни и чрез съседната врачка бързо отидохме у дома. Подир едно малко съвещание тате и мама решиха да отидем по-навътре в града, понеже нашата къща се намираше почти на южния край на града. Излязохме на улицата всички - баща ни, майка ни, по-големият ми брат, аз и още едно по-малко братче, носено от майка ни, защото не можеше да върви, макар и да беше на 4 години. Каква навалица по пътя! Всички прежълтели. И бягат нагоре. Викове, охкания! Майки търсят децата си. Бащи тичат да търсят жените и децата си! Стигнахме до мегданя на черквата "Св. Никола". Аз цял потънах във вода. Не беше малка горещина. Часът имаше 11 преди обяд. Навалицата беше непроходима. Влязохме в една приятелска на баща ни къща, разположена на източната част на мегдана, в къщата на Деча Георгиев.
Чудна работа! Сам домакинът със синовете си товари кон и се готви да бяга, а баща ни ни остави тука със заповед никъде да не мърдаме. По едно време чух бай Дечо като каза на баща ни:

"Иванчо, бягай. Друго спасение няма!" И продължаваше трескаво да товари коня си.

"Къде ще бягате!", пита баща ни. "Там ще ви достигнат и ще ви избият. А ако е съдено да ни колят, то и тука, и там все едно е. По-добре тука. Нека се покажем мирни граждани".

Баща ми се е надявал на пословицата: "Покорна глава сабя я не сече". Бай Дечо не ни чуваше, той продължаваше да товари коня си.

Нима ще ни колят? Аз се разтреперах. Бях виждал дотогава само кокошки как се колят. Нима нас като кокошките? Зъбите ми затракаха. Топовете продължаваха да гърмят...

През февруарий 1878 г., когато Русия окончателно надви Турция, ние се завърнахме от пленението. Тъмно в зори, през един февруарски ден, стигнахме до града. Какво сърцераздирателно зрелище представляваше изгорелият град с щръкналите си голи зидове! Връщаха се около стотина жени с нас. Плачът и риданията на тези сироти нямаха край. За отчаянието нямаше утешение! Едни други се заливаха с вода, за да се свестяват...

Копирано от standartnews.com