Една от най-вълнуващите конспиративни теории на 20 век е тази за „липсващите космонавти”. В краткия си вариант тя гласи, че в опита си да спечелят космическата надпревара със САЩ съветските власти са жертвали живота на редица космонавти, като след това са заличили всички следи от тяхното съществуване. Споменават се страховити истории за космонавти, чиито капсули изгарят в земната атмосфера, разбиват се при кацане или се загубват завинаги в бездната на Космоса.
Най-често се цитират 13 имена, включително 10 преди историческия полет на Юрий Гагарин. В най-радикалния си прочит теорията за „изчезналите космонавти” гласи, че Гагарин не е бил първият космонавт, а просто е първият оцелял в поредица от „камикадзета”. Тази легенда е многократно отричана от руските власти, но въпреки всичко продължава да предизвиква ожесточени дискусии.
Нека потърсим отговора във фактите - такива, каквито са.
Всичко започва през 1957 г. с изстрелването на „Спутник-1” - първия изкуствен спътник на Земята. Стартът на малкия спътник е гигантски пропаганден успех за съветската империя. Извън геополитиката събитието предизвиква световен взрив на интереса към всичко, свързано с Космоса. Подобно на хиляди други ентусиасти от цял свят, двамата италиански братя Акиле и Джовани Батиста Джудика-Кордилия (по това време съответно на 24 и 18 години) започват да прослушват с любителско радиооборудване сигналите от всеки нов спътник, изведен в Космоса. С времето двамата постепенно надграждат устройството си и накрая изграждат своеобразна космическа подслушвателна станция, оборудвана със сателитна „чиния” с диаметър 12 метра. По собствените им думи Акиле и Джовани Батиста били мотивирани от идеята да разберат какво се случва зад стената от секретност на съветската космическа програма. Западните медии бързо забелязват интересното хоби на братята и с охота започват да черпят от тях всяко възможно късче информация. При всеки предполагаем старт на съветска космическа мисия „подслушвателният център” в околностите на Торино се превръщал в притегателно място за журналисти, нетърпеливи да предадат нещо сензационно на своите редактори.
След като успешно прехващат трансмисии от няколко съветски сателита, на 28 ноември 1960 г., няколко месеца преди старта на Юрий Гагарин, заниманията на братята придобиват по-зловещ оттенък. Този ден италианците прехващат сигнал за помощ от Космоса – някой в орбита изпращал с морзов код съобщението „SOS към целия свят”. В началото на февруари 1961 г. братя Джудика-Кордилия отново прехващат странни звуци, които интерпретират като постепенно затихващо лудо биене на нечие сърце, както и последните дихания на умиращ човек. Въпросните записи са леснодостъпни в интернет и днес продължават да предизвикат ожесточени спорове. Третият и последен от „класическите” записи на Акиле и Джовани Батиста идва малко повече от месец след старта на Гагарин. През май 1961 г. те прехващат трансмисия от орбита, в която говорещи на руски мъжки и женски глас очевидно правят отчаяни и безуспешни опити да се свържат с наземния контрол. Записът завършва със смразяващата реплика „...светът никога няма да узнае за нас”. Тези „разкрития” предизвикват медийна сензация през 60-те години и водят до множество публикации, включително в уважавани медии като „Вашингтон Поуст” и „Рийдърс Дайджест”.
Първият изследовател, който се опитва да разреши мистерията, е известният американски журналист и историк Джеймс Оберг. Роденият през 1944 г. Оберг е бивш инженер от NASA и има репутацията на един от водещите световни експерти по историята на съветската комическа програма, включително в Русия. В свое изследване, публикувано през 1973 г., Оберг разглежда детайлно всеки един от цитираните случаи на „изчезнали космонавти”, включително записите на италианските братя. Заключението на изследователя е, че липсват каквито и да е доказателства за всеки от споменатите предполагаеми инциденти.
Когато става въпрос за основните доказателства по случая с „изчезналите космонавти”, като цяло Оберг и другите изследователи приемат, че братята Джудика-Кордилия наистина са успели да прехванат сигнали от съветски космически апарати. В същото време, въпреки че никой не нарича братята „измамници”, експертите не приемат скандалните им аудиозаписи за автентични. Преди всичко според някои изследователи космическите ентусиасти просто не биха могли да направят тези записи поради сериозните ограничения на своето оборудване. Например тяхната главна проследяваща антена е била задвижвана ръчно. Това превръща проследяването на орбитален апарат, прекосяващ небето за броени минути, в, меко казано, проблематично начинание. При това дори не става дума за свалянето на годен за прослушване аудиозапис, а за просто проследяване. Друг сериозен въпрос е защо двамата аматьори с оборудване от типа „направи си сам” са успели да прехванат сигнали, които са били пропуснати от всички високотехнологични проследяващи станции на САЩ, Великобритания, Канада, Германия и Франция, чийто върховен приоритет е бил да проследят всеки космически старт от територията на СССР. Едва ли имаме основания да се съмняваме в мотивацията на западните страни да изобличат всеки неуспех на „комунистите” по време на ожесточената космическа надпревара.
Автентичността на аудиозаписите, за които се твърди, че съдържат звуци от човешки пулс и дишане, също се оспорва от експертите. Първо, защото интерпретацията на записаните звуци е доста спорна и, второ, защото биомедицинската информация за състоянието на космонавтите се предава по отделен телеметричен канал, който няма нищо общо с аудиовръзката. Иначе казано, ако братя Джудика-Кордилия наистина са прехванали пулса на умиращ космонавт, той би трябвало да звучи като неразличими електрически смущения по аудиоканала. Въпросът е защо предполагаемите неуспешни мисии биха използвали технология, различна от всеки известен пилотиран полет от съветската космическа програма?
С разпада на СССР в началото на 90-те години на 20 век засекретената информация за историята на съветската космическа програма стана публично достояние. Освен освободените от държавата документи достъпни за изследователите станаха и спомените на хора, пряко ангажирани в космическите изследвания (например космонавти и космически инженери), както и свидетелства на техни близки. Въпреки сериозните усилия до момента никой не е открил в това море от информация каквото и да е доказателство на теорията за „липсващите космонавти”.
Дори напротив, три от инцидентите с космонавти от “канона” на теорията бяха безусловно доказани като измами.
Като цяло Джеймс Оберг и редица други изследователи стигат до извода, че фундаменталната причина за появата на теорията за „липсващите космонавти” се корени в параноята на съветските власти. В опита си да представи своята космическа програма като поредица от бляскави успехи съветската пропаганда е използвала всички средства, за да прикрие нелицеприятните факти. Ефектът от дезинформацията обаче често е обратен. Липсващата и противоречива информация поражда слухове, които са по-лоши дори от най-тежките неуспехи в реалността. Пример за това е най-трагичният инцидент в историята на съветската космическа програма, който до голяма степен създава нейната смъртоносна репутация. На 24 октомври 1960 г. изпитанието на нова междуконтинентална балистична ракета в Байконур предизвиква мощна експлозия, при която загиват маршалът на съветските ракетни войски Митрофан Неделин, както и най-малко още 120 души. Истината за катастрофата е разкрита от съветските власти едва през 1989 г. Друг засекретен инцидент е трагичната смърт на космонавта Валентин Бондаренко, който загива по време на тренировка на земята на 23 март 1961 г., три седмици преди старта на Гагарин. Истината за случая е разкрита чак през 1986 г.
Според Оберг зловещите слухове, породени от нескопосаното „замазване” на тези инциденти, имат сериозна заслуга за раждането на легендата за „изгубените космонавти”.
Падането на завесата от секретност разкри и мистерията на прословутите фотографии със заличени фигури на космонавти. Най-прочута сред тях е груповата снимка, направена в курорта Сочи през май 1961 г., малко след полета на Гагарин. На запазения оригинал на снимката се виждат девет души, включително бащата на съветската ракетна техника Сергей Корольов и Юрий Гагарин. В ретушираното копие, разпространено от съветската пропаганда, липсва единият от изправените космонавти. През 1986 г. става ясно, че това е космонавтът Григорий Нелюбов, изключен от елитната група в края на 1961 г. поради прозаична дисциплинарна причина – сбиване с войници на гара. Тъй като било недопустимо космонавтите на СССР да бъдат нещо различно от пълно човешко и комунистическо съвършенство, Нелюбов и мнозина други, отпаднали по медицински, академични, дисциплинарни или идеологически причини, просто били заличавани от официалните документи и фотографии.
Трагичната съдба на космонавта Владимир Комаров осигурява още една перспектива към легендата за „заличените космонавти”. Днес знаем, че неговата мисия с космическия кораб „Союз-1” на 23-24 април 1967 г. е била самоубийствена, доколкото е било безусловно ясно, че корабът не е готов за пилотиран полет. Комаров е изстрелян на борда на новия експериментален кораб въпреки неуспеха на предходните безпилотни мисии и въпреки списъка с над 200 сериозни конструктивни проблема, които инженерите са докладвали на партийното ръководство в месеците преди старта. Юрий Гагарин, който бил определен за резерва на Комаров за фаталния полет, направил всичко възможно да отложи старта, като дори написва писмо на Леонид Брежнев. Всички възражения обаче са отхвърлени, защото партийните велможи искали успешен космически старт в дните около рождения ден на Ленин (22 април). От спомените на негови приятели става ясно, че Комаров е знаел, че отива на сигурна смърт. Той обаче не пожелал да се откаже от полета, защото в такъв случай на негово място щял да бъде изпратен резервният космонавт - неговият скъп приятел Юра (Юрий Гагарин).
Многобройните технически проблеми започват още с излитането на „Союз-1”. При обратното навлизане в атмосферата основният парашут на спускаемия апарат не се отваря и капсулата на Комаров се разбива в земята със скорост от 40 метра в секунда. Безскрупулността и незачитането на човешкия живот, демонстрирани от съветските власти при старта на „Союз-1”, са едно от основните допускания в теорията за „изгубените космонавти”. Всеки анализ или експертно мнение срещу теорията ще се сблъсква фронтално с два неоспорими факта. Първо, съветските власти поне веднъж са изпратили космонавт на явна смърт по чисто политически съображения. Второ, същите власти многократно са фалшифицирали историята в опитите си да прикрият нелицеприятни инциденти.
От друга страна обаче, трагедията със „Союз-1” е доказателство, че „руснаците” все пак са съобщавали за своите космически несполуки. Инцидентът е оповестен без забавяне пред целия свят, макар и без „детайлите”, показващи, че мисията е била предварително обречена. Факт е, че гибелта на Комаров е първата в историята потвърдена смърт по време на космически полет. В СССР едва ли са изгаряли от желание да приемат тази „чест” в разгара на космическата надпревара. Своевременно е бил оповестен и другият известен случай, при който съветски космонавти загиват по време на космически полет. Това става на 30 юни 1971 г., когато спускаемият апарат на „Союз-11” се разхерметизира преди навлизане в атмосферата. Космонавтите Волков, Доброволски и Пацаев умират от задушаване.
Нека се опитаме да обобщим въпроса с „изчезналите космонавти”.
Би било твърде смело да допуснем, че знаем всички тайни на съветската космическа програма. Това, което знаем за нея обаче, оставя твърде малко място за поредица от „заличени” космонавти. Съвременните изследователи разполагат с пълния график на съветската космическа програма, имената на всички космонавти, които някога са били приети или изхвърлени от програмата, стенограми, кореспонденция, медицински данни, финансови документи и всякаква друга информация от 1957 г. насам. Никъде няма и следа от „изчезнали космонавти”.
Дори един-единствен спомен на очевидец или близък на такъв космонавт или една-единствена бележка под линия в нечий дневник биха променили коренно ситуацията. Докато не се появят такива данни, единственото заключение, което бихме могли да направим, е, че става дума за една вълнуваща легенда.
