Районният съд в Кърджали възстановява на работа в СУ“П.Р.Славейков“ педагогическите съветнички Нешка Шопова и Галя Карапеткова.Те бяха съкратени от работа през пролетта на тази година.

  Двете изразиха надеждите си в профилите си в социалната мрежа Фейсбук.Публикуваме техните послания:

Ето какво написа Нешка Шопова по този повод:

С годините все повече се убеждавам, че всичко се случва в живота с някакъв смисъл, следвайки определен план, чиято дълбочина в момента човек не е подготвен да разбере. Когато е шоково, реагира емоционално, мисли си, че е дошъл краят на света, впряга всичките си сили и енергия, за да възтържествува правдата, включва всички свои и приятелски ресурси в една борба, за да не загуби повече. И хубавото е, че времето тече бързо и отмива пясъка, за да остане чиста и блестяща перлата в мидата, а човек постепенно започва да запълва освободеното време с нещо друго. Отдава се на многобройните си странични занимания с по-голяма страст и повишен ентусиазъм. Намира време за неща, за които от години се е надявал и не е успявал. Започва да изпитва нови удоволствия – като това просто да мързелуваш, да не бързаш заникъде, да се оставиш по течението, да спреш да правиш стриктен график, защото иначе не можеш да насмогнеш с ангажиментите. Да пуснеш контрола, защото случилото се те убеждава, че не можеш да държиш всичко в своя власт. Даже почти нищо не можеш да контролираш, освен себе си. Да преосмислиш къде се намираш и кой действително е до теб.

Зоната на комфорт е нещо много хубаво, но когато си в нея дълго време, това успива, намалява твоята бдителност, прави те податлив на лоша преценка за хората и обстоятелствата. Увеличава доверието ти в силата на тези, които показват само слабост. И то защото си фантазираш, предполагаш, идеализираш. Сгъваш се, нагласяш се, казваш си: Дори нивото да е по-ниско, ще направя това и онова, ще подобря нещата, ще помогна, ще допринеса. Така, както си го правил до момента много, много години. И инерцията те води. Но пропускаш, че твоята зона на комфорт се е променила безвъзвратно. И вече е друго. Хората са други, отношенията – също. На повърхността има утайки, течността е разбъркана и всеки търси своето място, своя пристан, своето светло петно. И изведнъж: БАМ! Отникъде и изневиделица, както си пропуснал да забележиш или съзнателно си игнорирал много сигнали, те връхлита действителността. Без анестезия, без период за адаптация. Животът ти е различен. В първия момент си мислиш, че е празен. Питаш се: Какво ще правя? За малко истерясваш. Но откриваш бързо, че семейството и приятелите са наистина тази опора, за която пише в книгите. И благодариш на Бог и съдбата, че ги имаш. С времето започваш да им вярваш, когато ти кажат, че всичко ще се оправи. Впускаш се в творчески занимания, помагаш, винаги си на линия, запълваш сърцето и душата си с любовта, онази искрената, на всички, които ти се обаждат, за да те питат как си, да ти кажат, че им липсваш и да ти повтарят до припадък: Кога се връщаш? И ти предпазливо не смееш да им отговориш, защото не е в твоята власт.

До днес… Когато една независима, слава Богу, съдебна власт обяви решението, че ме връща в моя училищен дом. На въпроса кога все още не мога да отговоря. Как ще ме посрещне този дом също не мога да кажа – той е много различен, откакто за последен път излязох от прага, а още по-различен от 19-те години, в които беше зона на комфорт. Едно знам – контролирайки само себе си, ще продължавам да работя с жар, плам и желание.

 През тези месеци много от вас ме питаха: Ако съдът те възстанови, ще се върнеш ли да работиш там? Някои гледаха подозрително и чак се изненадваха на моя отговор. А той винаги е бил: Да, защото там е моето място. Там са децата, шепа колеги – приятели, започнатите инициативи, традициите – в някои съм се включила, други съм създала. Там са много спомени, споделени ценности, пораснали и променени човеци. Всичко, с което се сблъсквам в момента, е много ново за мен.

Признавам си, че в последните месеци се наложи да открия нови аспекти на живота от гледна точка на законодателство, институции и процедури. Явно наистина трябва да се научим да приемаме всичко положително, да не усядаме, да не се задоволяваме със скучната рутина, да развиваме себе си в различни посоки. Лесно е, когато пътят е лек и отвсякъде те подкрепят. Но това не може да продължи вечно.

И точно спънките те карат да оцениш гладкия път, тежките моменти ти помагат да преживееш по-пълноценно хубавите. И от лимоните да си направиш лимонада. Колкото по-кисела лимонада, толкова по-отрезвяваща. А докато дъвчеш лимоните, колко хубави неща се случват само?!? И всеки ден ти носи поредната причина да бъдеш благодарен! След равносметки и изводи, с променено съзнание и непроменен хъс за работа се надявам скоро да се върна. Там, където ми е мястото!

А ето и реакцията на Галя Карапеткова:

Връщам се, съдът ме върна! Там, където 27 години съм работила със сърце, душа и смисъл. И пак ще го правя, защото само така мога. Не ми се пише дълго. Навярно защото е много лично и беше тежко. Ще кажа само, че вярвам в себе си повече, отколкота преди! И това стига!

Кърджали бг вести